МАРИЯ БАЙЧЕВА

Приказка за козайката НАНА

Имало едно време една козайка, която живеела на планета Лелевия и се наричала Нана. Над планетата греела звездата Ра и там винаги било ден. Господари на планетата били добрите роботи Хуманди, които се грижели за всичко.

Козайката била ГМО(генно модифицирано)животно – кръстоска между прериен заек и котка.

Прерийният заек умее отлично да използва всички възможности на терена и растителността върху него. Ако го подплаши нещо, той побягва като истинска светкавица. Големите му уши долавят и най-тихия звук. Те  му служат и за охлаждане на тялото, защото отделят топлина.

Котката пък има гъвкаво тяло, плоска глава и дълга опашка, с която балансира движенията си. Мозъкът й е голям и добре развит. Тя ходи и бяга, като първо стъпва с предните и задните си крака от  едната страна, след това с предните и задните си крака от другата страна. Котешкото тяло е невероятно пластично и толкова добре ръководено от силно развития мозък, че котките винаги падат на краката си. Те по принцип са нощни животни. Ретината на окото им е много чуствителна към светлината заради слоя от веществото гуанин, който е причина за блясъка на очите им през нощта.

Козайката Нана притежавала едновременно способностите на заек и котка, така че се справяла отлично както на слънце, така и на сянка. Нейната храна на планета Лелевия били зелките от зелевите полета. Тя често се катерела по дърветата, за да поспи на сянка. Защото планета Лелевия не се въртяла около себе си, а само около звездата Ра. Затова от тази страна, където живеела Нана, било винаги ден. Много било горещо. Тук отчитали времето не в денонощия, а в зелеви реколти. Времето, за което роботите Хуманди в една зелева нива отглеждали от малки стръкчета големи зелки, се наричало зелева реколта. Хиляда зелеви реколти    траела една година на планета Лелевия. За толкова време планетата Лелевия обикаляла веднъж около своето слънце – звездата Ра.

Козайката Нана разказала всичките тези  интересни неща на своя приятел Лоло. Всъщност  Лоло бил доста едър и силен сив кон, но понеже     бил все още много млад, се държал като малко конче. Козайката Нана и конят Лоло били  връстници, но освен че била много умна, Нана   била и доста по-възрастна от кончето, защото изкуствено получените животни стареят много бързо.

След време Лоло пак посетил своята приятелка от зелевите ниви.

– Здравей, Лоло! Успя ли да помогнеш на своята приятелка маймунка? – попитала Нана.

– Да, следвах твоите съвети и всичко се получи добре. А ти как се чувстваш?

– Ти защо си изминал толкова много път? Може би искаш нещо да ме питаш? – отклонила отговора тя.

– Не,  приятел съм с Добрите очи и чух нещо доста обезпокоително,  затова  дойдох. –  Този път Лоло звучал гордо.

– Маймуните нямат добри очи и се чудя кого ли си кръстил с този прякор. – полюбопитствала Нана.

– „Добри очи” е робот от Хумандите! Казва се АР ЕДНО – обяснил Лоло.

– Роботите не свалят шлемовете си, докато  са на работа и мога да се обзаложа, че не си му виждал очите! – Нана вече гледала коня с лека насмешка.

Лоло бил голям и силен. Нана – малка и пъргава, но го превъзхождала по ум и знания и той винаги признавал това.

– Нана, ти си много умна и начетена. Голям късмет е, че те познавам. Да, така е. Аз не съм виждал очите на АР ЕДНО. Маймунката Муму се качила на гърба му, грабнала шлема и го хвърлила на земята. Видяла, че има добри очи, затова вече го наричаме така. Моля те, остави ме да ти разкажа какво разбрах от биоробота.

– Сигурно е нещо много важно, за да рискуваш да

дойдеш чак до тук!

– Да, след тази зелева реколта щели да пристигнат Събирачите.  Разбрах,  че  те са механични роботи. Трябва да измислим как да те спасим!

– Събирачите ловят старите козайкини и пускат в зелевите ниви млади, но аз още не съм толкова стара.

– Аз вече съм приятел на „Добри очи” и го попитах дали ще те отведат. – Лоло спрял насред мисълта си, защото му било трудно да съобщи на своята приятелка лошата новина.

– Значи си дошъл да си вземеш довиждане с мене? – казала Нана, за да наруши мълчанието.

– Дошъл съм да ти предложа помощта си. Но ти трябва да измислиш план за бягство, защото аз съм само силен.

– Бягството не е възможно – рекла  тъжно Нана. –

Аз  се  храня само  със  зеле, а Събирачите не си

тръгват,докато не изловят старите козайкини…

– Ние с Муму имаме предложение да се заселиш в палмовите гори. Ще се научиш да ядеш банани.

Нана се съгласила. Откъснали много зелки. Козайката довлякла с уста някаква тънка мрежа. Скочила върху гърба на Лоло и закрепила мрежата върху гривата му. След това качила една по една много зелки и ги залепила за мрежата. Най-накрая  и тя се покатерила при зелките и се излегнала между тях. Конят препуснал към своя роден Оазис.

От време на време спирали да ядат зеле и така утолявали жаждата си в непоносимата жега. Когато наближили Оазиса,  Нана се свила на кълбо в буйната грива на Лоло, за да не я забележат другите коне. Тя не спирала да се удивлява колко силен и издържлив е нейният приятел. Понеже в Оазиса никой не бил виждал козайка, а и никой не очаквал да види такова същество, се оказало повече от лесно Лоло да я остави сред огромните Водянки да си почине.

Той се напил с вода от тези чудни растения и отишъл да хапне от любимата си трева, а Нана заспала скрита сред високите и гъсти Водянки. Дори не могла да реагира,  когато две силни ръце я грабнали и я отнесли в някаква стая. Когато отворила широко очи, млад биоробот я прегръщал

и милвал по гърба. Тя го погледнала… и разбрала, че  това  е  Хумандът, наричан  от нейния приятел

Лоло „Добри очи”.

– Знаех си, че Лоло ще те доведе тук – смеели се очите на момчето. – Аз много обичам котки. Това е моята стая, в която влизам само аз. Можеш да останеш тук временно, докато получа разрешение да живееш при мене. Но имам едно условие: Да не казваме на Лоло засега.

– Но той рискува живота си, за да ме спаси?

– Точно  заради  това. Нека  жертвата  му  не  е напразна. Ти си ГМО. Не можеш да ядеш нищо друго, освен зеле.  Старите козайки ги пускат в свободните  прерии  и  понеже почват  да  ядат,

каквото намерят, много скоро умират.

– Но аз се чувствам още силна, защо ме смятат за стара? – попитала Нана.

– Защото по-малките и меки зелки в зелевите ниви трябва да бъдат изяждани ритмично. Младите козайки са по-лакоми и гарантират равновесието в биосистемата. – „Добри очи” ѝговорел като на високо интелигентен Хуманд и Нана била много признателна.

– Съгласна съм, но имам една молба.  Разбирам, че няма да казваш на Лоло къде съм по служебни причини. Но искам само да го попиташ: “Различните могат ли да бъдат приятели?” Само толкова.

Хумандът я сложил в ъгъла, където имало една голяма зелка, приготвена за нея. После нахлузил шлема си и излязъл от помещението. Като срещнал Лоло, го попитал:

– Различните могат ли да бъдат приятели?

– Да,  могат   –   отговорил конят  и  се  зачудил  на въпроса.

Когато по-късно отишъл да търси приятелката си Нана и не я намерил, Лоло разбрал какво е искал да му каже АР ЕДНО и се разцвилил от радост. Нана била в безопасност.

 

А какво станало по-нататък, ще научите в следващата приказка.

 

КРАЙ на приказка 3