ПРИКАЗКА ЗА РОБОТ АР ЕДНО

МАРИЯ БАЙЧЕВА

Приказка за робот АР 1

Робот АР ЕДНО бил биоробот Хуманд първо поколение на планета Лелевия. Отначало той служел на тъмната страна на планетата, която никога не била огрявана от звездата Ра. Там в изкуствени градове с изкуствено осветление живеели Киборги, които обслужвали градовете и ги поддържали за приемане на търговските космически кораби на лемурите. Защото лемурите, които населявали съседната звездна система Лемурия, били истинските владетели на звездата Ра и нейната единствена планета. Тук, на планета Лелевия били фермите, които изхранвали всички лемури.

Робот АР ЕДНО служел всеотдайно и прилежно, защото му харесвало да бъде изпълнителен и да се грижи за конефермата, палмовата гора и зелевите плантации. Всички роботи били равноправни и изпълнявали задачи, които компютърът разпределял, без да се знае предварително кой какво нареждане ще получи. Затова Хумандите  били задружни и доволни.

Откакто маймунката Муму, кончето Лоло и козайката Нана го нарекли „Добри очи”, в живота на АР ЕДНО настъпила промяна. Той започнал да се привързва към тях. В това нямало нищо лошо, но просто досега не му се било случвало.

След като прибрал старата козайка Нана при себе си в Оазиса, биороботът веднага въвел в компютърната система молба да му разрешат да я вземе под грижите си и „котанка”, както вече галено я наричал, да му стане домашен любимец. Но отговорът се бавел и „Добри очи” започнал да се безпокои.

– Още няма отговор на молбата ти, нали?

– попитала го Нана.

– За първи път системата бави толкова дълго отговор на обикновено запитване.

– Разкажи ми повече за козайките – помолила го Нана. – Забелязала съм, че като млади сме много задружни, но постепенно оставаме самотни.

– Зелето   се    изнася    за    звездната   система  на лемурите  и трябва  да  е  станало много твърдо, за да   може   да   издържи  на  дълбоко замразяване продължително време.   Козайките  изяждат  най-меките  листа  и  остават точно  тези,   които   се втвърдяват лесно и силно.

– Това го знам. Май не ме разбра какво питам.

– Разбрах те, но не искам да те натъжавам.

– Истината   е   такава,   каквато   е.   Трябва  да   я приемаме, без да се натъжаваме.

– Добре.  Тогава ще ти отговоря.  Понеже сте ГМО

(генно модифицирани), докато порасне една реколта от зеле, повечето от вас умират. Когато наближи прибирането на реколтата, пускаме Събирачите и ловят всички останали живи козайки. Отвеждат ги в прерията. Там оцеляването е много трудно. Но такава е технологията. Всяка нова реколта се отглежда с млади козайки. За Лемурия се изнася винаги най-доброто.

– А конете защо се отглеждат?

– Много искаш да знаеш! „Котанките” трябва само да мъркат и да се умилкват на господарите си.

След това биороботът АР ЕДНО излязъл от стаята

и оставил Нана сама. Дежурството му било в Оазиса и там покрай Водянките срещнал кончето Лоло.

– Здравей, „Добри очи”! Къде изчезнаха моите приятели белите коне? Напоследък не ги срещам никъде.

– Избраха ги за състезателни и заминаха за Лемурия.

–  Лемурия не е ли много далеч?

–  Ако сравняваме с нашата планета, е далеч, но ако сравняваме с цялата галактика, е близо.

–  Искам да се посъветвам нещо с козайката Нана. Мога ли да я видя?

–  Посъветвай се с мене. – Този път биороботът не звучал доброжелателно.

–  Не  желая, защото ти  си  много умен  и  ще  ми

кажеш какво точно да направя. А аз искам сам да стигна до верните отговори.

–  Тогава и Нана не може да ти помогне.

– Тя ми казва по какъв начин мога да намеря своите отговори. Така аз проявявам свободна воля.

–  Охо, ти много си помъдрял.  Но още веднъж те предупреждавам да не напускаш Оазиса!

***

Кончето Лоло не харесало този път робота „Добри очи”. Не искал да му съобщи къде е Нана, не го пускал да посети Муму и да се види с Кико. Но за първи път му казвал къде отиват големите коне. Защото отдавна всички в конефермата си задавали този въпрос, но никога не получавали отговор.

В този момент сивият мустанг забелязал, че се случва нещо странно. Край него минал друг биоробот и му казал, че всички коне трябва да се съберат на моравата в центъра.

Лоло не се подчинил. Скрил се между най-гъстите и високи Водянки и не отишъл. На моравата събирали конете да ги преброяват, а той нямал настроение за това. По време на събирането на всички коне поставили електронен чип, за да могат да ги проследяват. Лоло изобщо не си признал, че не е присъствал и няма чип. Преди роботите да са разбрали пропуска си, той решил да отиде до палмовата гора да се види със своите приятели Муму и Кико.

В заслона вече нямало коне. Заварил там само Кико. Маймунякът бил станал много едър и силен.

– Здравей, Лоло! Биороботите ме предупредиха, че повече няма да идват коне до тук.

– Аз дойдох да ви видя. Как е Муму?

– Добре е, но вече не ми помага.

– Ти не се нуждаеш от помощ!

– Напротив, сега съм на кръстопът.

– Защо?

– Защото се налага да убия баща си.

– Как така се налага?

– Няма как цял живот да живея в заслона. Вече съм

най-силен и трябва да поема управлението на групата.

– Знаеш ли, аз не съм имал баща и майка, но съм чувал, че ако ги имаш, не бива да ги

нараняваш никога.

Понеже Кико тягостно мълчал, Лоло

добавил:

– Защо не отидеш в друга група?

– Непрекъснато  влизам  навътре в  гората, за да търся други маймуни, но не мога да намеря. Изглежда в банановата гора вече е останало само нашето маймунско стадо.

– Защо не попиташ за съвет някой биоробот?

– Вече попитах няколко. Отговорът е един и същ. Казват, че не знаят за друга група и че имат инструкции да слагат инжекции на нашия водач, без да се интересуват от допълнителна информация.

– Ще попитам моя приятел „ Добри очи” и ще дойда пак да ти помогна. Като видиш сестра си Муму, предай ѝ, че съм идвал.

Понеже кончето Лоло вече било станало голям и силен кон, то можело да се върне от заслона, без да се запасява с вода.

Лоло се прибрал благополучно в Оазиса, пийнал вода от Водянките, похапнал трева и тъкмо тръгнал да търси робот АР ЕДНО, когато попаднал на Нана. Тя била скрита в един храст на поляната до Оазиса и тихичко го повикала.

–  Ти къде беше, Нана? – попитал Лоло.

– Няма значение. Разбрах, че си искал да ме видиш.

– Да, искам съвет – отвърнал конят и разказал за неволите на маймуняка Кико.

– Понякога истинската помощ е да не се намесваме

и да оставим събитията да следват своя естествен ход – казала козайката.

–  Не смея да попитам „Добри очи” дали има други маймуни в палмовата гора, защото ще разбере, че съм ходил до заслона и че нямам чип. Ако ми сложат такова проследяващо нещо, няма да се чувствам свободен.

– Ти решаваш за себе си какво и с кого ще споделиш. Аз само искам да ти благодаря, че ме доведе тук.

След като казала това, Нана се шмугнала в храстите и Лоло дори не разбрал къде е отишла. Всъщност тя се върнала в стаята на биоробота, защото като всяка котка можела да се измъква и връща незабелязано.

Когато АР ЕДНО се прибрал  да си почине, Нана веднага усетила, че нещо не е наред. Роботът свалил шлема си, усмихнал се с добрите си очи и казал:

– Получих отказ да те задържа при себе си. Всъщност отговорът не е точно такъв, защото и моето питане беше дали мога да си избера стара козайка от зелевите ниви. Така че никой не подозира, че аз всъщност вече съм те взел. Лошото е, че трябва да те отглеждам тайно.

–  Не се притеснявай, никой не знае, че съм при тебе.

–   Сивият кон Лоло знае.

–   Той знае, че съм в конефермата, но мисли, че се

крия в храстите.

–   Ти срещна ли се с него?

–  Да, той няма електронен чип и ти трябва да го пазиш.

– Аз съм длъжен да му поставя чип за проследяване. Очакваме проверка от Киборгите.

–  Тази проверка сигурно е във връзка с маймуните в банановата гора.

–  Да, как се досети? – момчето я гледало учудено с добрите си очи и козайката усещала как от тях се излъчва обич.

–  Какво точно ще проверяват? – запитала Нана, без да отговаря на въпроса му.

–  На всеки сто зелеви реколти идват да проверяват дали мъжкият водач е избил всички мъжки маймунчета.

–   А ако има жив друг мъжки индивид освен него?

– Тогава експериментът ще приключи и ще отведат  всички маймуни от групата със себе си за изследвания.

–  Но ти знаеш, че Кико е жив и се крие в конския заслон! – възкликнала Нана.

– В задълженията ми не влиза да зная или да проверявам каквото и да е било, свързано с живота на маймуните. Понякога съм в екипа, който поставя инжекция на мъжкия водач на групата и толкова. Останалото го решават Киборгите.

– Но как можеш да си толкова безсърдечен! – възкликнала Нана. – А на мене защо помагаш?

–   Защото обичам котки. Маймуни не обичам!

– Аз също обичам – отвърнала Нана. – Обичам тебе,  а не всички биороботи Хуманди. Другото не е обич, а харесване. А харесването е илюзия.

АР ЕДНО прегърнал Нана и започнал да я гали.

 

Какво се случило по-нататък, ще разберете от следващата приказка.

 

КРАЙ на приказка 4

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *