БЕЛИЯТ ЛЕБЕД

 

БЕЛИЯТ ЛЕБЕД

Стана Апостолова

Имало едно време едно миловидно и добро дете, което всички наричали Сладурка. Мама и татко били златари и изработвали златни украшения и предмети за краля. Момичето живеело само с баба си в къща на края на селото, почти до самата гора.

Един ден, на голям празник, родителите на Сладурка не се прибрали на село, защото в кралския двор имало важни гости и трябвало да изработят златни съдове във формата на глави на животни, за да черпи с вино кралят и да се хвали с разкоша и богатството си.

Момичето излязло на двора и запяло една тъжна песен. Голямата му печал родила мъгливата птица на тъгата и Сладурка тръгнала след нея в гората. Пътеката се провирала сред високи и клонести дървета, гъсто преплели дебелите жили на коренищата си.

Вървяла, вървяла Сладурка и неусетно изкачила гол каменист връх. А под него видяла езеро, кръгло и тъмносиньо, като око, което гледало право в небето. Тя се спуснала до брега и съзряла в центъра на езерото да плува бял, едър лебед с тънка, изящна шия.

– Здравей, бял лебед! Сам ли си плуваш?

– Привет, Сладурке, много ли си самотна?

– Да, и много тъжна. Ти как се казваш?

Белият лебед заплувал в кръг, завъртял се все по-бързо и се превърнал в строен млад мъж с руса като слама коса и светли като небето очи. Той постепенно започнал да потъва, докато се скрил под водата и след това също така бавно се появил отново.

– Ти обичаш водата, нали? Ела при мене, заедно да се отпуснем в нейните прегръдки към дъното и да се утешим. Аз се казвам Вихроструй и съм бял магьосник.

Малкото момиче се засмяло на глас и казало:

– Що за име са ти избрали, езерото е толкова спокойно! Как така ще се утешим, като се удавим!

– Няма да се удавим, аз съм магьосник, ще ти покажа съкровищата на дъното. Езерото е тъмносиньо, защото е пълно със скъпоценни камъни.

– Не ми трябват съкровища. Имам си мила баба, която се грижи за мене и добри родители, които ме обичат. Не мога да те разбера, защо плуваш сам в това езеро и се утешаваш с красиви камъни!

– Тъжните хора, които се хвърлят от скалата в езерото, аз ги утешавам, като ги превръщам в скъпоценни камъни. Няма какво да ги спаси от отчаянието: те мислят само за мъката си и нищо не ги тегли към живота, защото забравят за хората, които обичат. Но не и ти. Върви си, не си ми необходима!

– Тръгвам си, не трябваше да идвам отново на езерото на илюзиите.

– Това е езерото на упованието, ама ще разбереш, като станеш голяма.

Белият магьосник се завъртял в центъра на езерото, все по-бързо и по-бързо и се превърнал отново в бял лебед. Потопил главата си във водата и извадил в човката си един голям, яркосин тюркоаз. Заплувал към брега и помахал на малката да влезе на плиткото да ѝ даде скъпоценния камък като подарък.

– Как ще взема нещо, което е вкаменен жив човек!

– Хората са грозни, а тюркоазът е красив! – възкликнал Вихроструй.

– Аз обичам мама, татко, баба, те са хора!

В този миг белият лебед изчезнал заедно с големия блестящ светлосин скъпоценен камък. Останало само езерото, в което се оглеждал голият каменен връх. Сладурка се сетила, че ако не се върне навреме за обяд, нейната баба ще се разтревожи и хукнала надолу по пътеката.

Но закъсняла и заварила баба си да плаче. Хвърлила се на врата ѝ да я целува и утешава:

– Никога повече няма да ходя в гората и да те тревожа, обещавам, прости ми, мила бабо!

Старата жена веднага простила на любимата си внучка. Сладурка попитала: „Бабо, какво значи упование?”

„Другото име на упование е вяра, детето ми! Вярата е необходима на човек, но трябва да е съпроводена с обич, иначе може да се превърне в глупава доверчивост.”

„А хората грозни ли са?”

„Хората са различни. Понякога са грозни, понякога красиви.”

„Белите лебеди винаги са красиви, нали?”

„Напротив, като малки са много грозни пилета! Всяко нещо на белия свят е променливо. Времето променя всичко.”

Миловидното добро момиченце, наричано от всички Сладурка запазило в тайна срещата с белия лебед – магьосника Вихроструй. И без това, ако някой друг го срещнел, щяло да бъде по друго време, значи вълшебникът нямало да е същият.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *