ПЕРНАТ И ПЪСТРОПЕР

ПЕРНАТ И ПЪСТРОПЕР

 

Стана Апостолова

 

В птичият двор господар на кокошките е петелът Рот. Той има едри кафяви гърди, червен гребен и гъсто червеникаво оперение на крилата и опашката. Името му идва от породата ротайлънд с която кокошето царство много се гордее. Той се събужда преди изгрев и качен на стобора почва да кукурига. Безпогрешно на третия път, след като спре, слънцето се появява на изток.

Аз доскоро бях жълто пухкаво пиле, което се криеше под крилото на майка си. Майка ми е порода нюхемпшир, цялата червеникаво кафява, само ветрилото на опашката ѝ се състои от черни пера. Майката на моят най-голям приятел и връстник Пернат е чисто бяла, от породата легхорн. Белите кокошки в двора непрекъснато се хвалят, че снасят най-много яйца и досадно кудкудякат. Аз се казвам Пъстропер и се различавам от другите – много съм пъстър, имам пера с всички цветове. Пернат е също много пъстър, но само в бяло и черно. Аз съм едър, но той е още по-едър от мене.

Старият петел Рот непрекъснато ни кълве и ни гони, защото ние сме млади петлета. Това обяснение не ме задоволява. В кокошарника е пълно с млади петлета, които са кафяви, също като Рот, тях обаче той не ги преследва.

Затова напоследък се смесваме двамата с Пернат с гъсоците, за да избегнем разправията с кокошия господар. Днес неочаквано ни заговори един от тях:

– Вие двамата сте от нова порода – „виандот” и вашият баща не е старият петел. Вероятно сте братя. Просто ви измътиха две различни кокошки.

– Ти откъде ги знаеш тези работи! – сопва се Пернат.

Той е много самонадеян и безразсъден. Гъсокът е два пъти по-едър от него и може да му счупи главата, ако се ядоса.

– Аз съм завършил птичето училище, затова познавам породите. Но не съм забелязал петлета в клас. Тях до края на есента ги раздават на други хора. Не сте ли разбрали, че само петелът-баща командва и е един за толкова много кокошки? – гласът на гъсока е спокоен, не обръща внимание на високомерието на моя брат.

– Значи ще бъдем подарени на други хора, тогава защо сме му толкова неприятни на стария Рот? – питам с най-любезния тон на който съм способен.

– Защото вие двамата ще ходите на училище и ще останете в нашия двор. Ще замените стария петел.

– Значи затова ни гони непрекъснато? – пита на свой ред Пернат.

– И още как! Пазете се, че може да ви се случи неприятност. Той е много коварен. Чувал съм, че по нечестен начин е станал петелът-господар.

Когато се смрачава, ние двамата с брат ми Пернат лягаме един до друг. Като момчета ще се събудим рано преди зазоряване и ще имаме възможност да си поговорим. Разсънваме се преди да пропее за първи път нашият общ враг. Съвсем тихо обсъждаме положението.

– Трябва да бъдем винаги заедно, ако ни нападне, да можем да му дадем отпор двамата – предлагам аз.

– Той няма да ни нападне открито. Вече сме доста силни, няма да рискува. Май е необходимо да потърсим помощта на майките си – е на мнение брат ми.

– Майките ни вече не се грижат за никое от децата си. Заети са да снасят яйца и да кудкудякат. Непрекъснато му се мазнят, не виждаш ли?

– Да, ще трябва да си намерим приятели от другите птици.

– Най-старата птица е сивата патица. Ще се посъветваме с нея.

– Ами, тя е голяма клюкарка! А и какво може да ни каже, не си ли чувал, че има израз „Глупава като патка!”

– Сетих се! Ще говорим с гълъба Санди, той е градско чедо, но често идва при нас.

Речено, сторено. За късмет, още същия ден долита Санди. Той не изпъква с красота, но е много културен.

– Добро утро, мъжлета петлета, какво мога да направя за вас?

– Страхуваме се, че петелът-господар ще ни затрие! – започвам пряко на въпроса.

Ние сме се прикрили зад купчината дърва в крайния ъгъл на двора, а гълъбът е кацнал най-отгоре. Наблизо е само госпожа Важна, пуйката директорка на птичето училище. Тя не се интересува от нас, а ние двамата вече знаем защо. Петлетата не стават ученици късно наесен, когато започват учебните занятия.

– Разбирам притесненията ви. Лягайте винаги в дъното на курника. Защото ако останете близо до вратичката, той може да я отвори, за да пусне лисицата. Чувам, че наблизо живее лисица, която се храни само с млади ярки и петлета.

– Няма да я отвори, най-отвън спят патиците, а ние сме навътре на високите сламеници – Пернат знае какво говори.

– Чух от градските гълъби, че имало един лукав гражданин, който организирал бой с петли. Пращал по селата малки момчета да крадат млади петли, породисти екземпляри, а вие сте точно такива.

– Значи да не се разхождаме откъм другия край на двора, където е улицата, да не ни види някое лошо момче – заключавам аз.

Гълъбът отлита, а ние ставаме по-предпазливи.

На другия ден се случва голяма неприятност. В двора прескача някакво улично куче и подгонва кокошките. За съжаление нашето куче е вързано и въпреки че се съдира от лай, не може да се откъсне от синджира. Патиците и гъските са на реката, а петелът Рот се е скрил и въобще не напада неканения посетител. Ние двамата с брат ми не можем да оставим мръсния помияр да нарани ярките и кокошките, а и кафявите петлета, които са още малки и слаби. Хвърляме се срещу него и го прогонваме от двора. Не забелязваме как се озоваваме в нещо като ласо. Един мургав човек ни покрива с мрежа и за минути се озоваваме в клетки, качени в каруца и прикрити с черги. Конят препуска в галоп под камшика на нашия похитител. Чуваме победоносното кукуригане на петела Рот.

 

Колко време пътуваме не можем да преценим, но спираме в някакъв мръсен двор, дават ни различни зърна да се нахраним и след като прекарваме нощта, отново ни качват в каруцата. През цялото време сме затворени в клетките, отделно един от друг. Новото е, че има още две клетки, с други два млади петела в тях.

Пристигаме в града и ни преместват в камионетка. Градът е много неприятно място. Има толкова много коли и къщите са прекалено близо една до друга. Напълно ми се изяснява защо крадат петли от селата – просто тук едва ли живеят домашни птици.

Скоро ни стоварват на една тясна улица и ни вкарват през много коридори в тъмна стая без прозорци, само с електрическо осветление. Хранят ни обилно. Късно следобед се озоваваме в някакво помещение, където заварваме един голям петел в луксозна клетка и много грозни мъже, които ръкопляскат при нашето появяване. Добре че се научих да броя, докато слушах госпожа Важна да обучава две тъпи патки. Преброих десет петела в клетки, като включвам и нас с брат ми. Разделят ни в две групи по пет. Падаме се в различни петорки, така че съм спокоен. Вече и на двамата ни е ясно, че трябва да се бием. Първи започват петлите от другата група. Виждам добре какво става, защото клетките ни са качени на високи рафтове, така че сме над главите на човеците, които наблюдават двубоите между петлите в кръг. Брат ми се бие с победителите от другите два двубоя и разбира се побеждава. Той е много агресивен, когато се ядоса.

След това идва ред на нашата петорка. Разбирам, че малко хора са заложили на мене. Повечето залози са за един черен петел. Той е от специална порода суматра и може да лети много по-добре от мене. Аз се бия бавно, следвам своя тактика и обърквам противниците. Постепенно оставаме двамата с черния. Аз се пазя и го оставям да лети непрекъснато. Накрая го изтощавам и побеждавам. За разлика от брат ми не събирам овации, напротив, чувствам големия смут на тези, които ще загубят залозите си.

През нощта оставаме в това помещение само аз, брат ми и тлъстият петел в луксозна клетка. От него разбираме, че някакъв богаташ ни е купил двамата, но ще ни откарат в неговата вила на сутринта.

– Ти защо си тук в тази глупава клетка? – пита Пернат.

– Защото съм талисмана на шефа.

 

– Какво значи „шефа” – задавам въпрос и аз.

– Ти как се казваш?

– Пъстропер – отвръщам.

– Слушай, Пъстропер, личи си, че сте селски момци, но се биете добре. Но щом са ви купили, значи следващия път пак ще се биете и така, докато се намери някой по-голям бабаит от вас.

– Другите петли също са ги купили, ама са ги взели още тази вечер, нали? – продължавам с тъпите си въпроси.

– Не, на другите петли вече са им откъснали главите и тази вечер ще ги сервират в ресторанта на шефа. Шеф означава господар, а талисман – предмет за късмет.

– Че ти не си предмет, а личност! – възмущава се Пернат.

Но в това време влиза едно момиче и разговорът прекъсва. Тя отключва клетките ни, а ние изхвърчаваме на пода. След това отваря вратата и ни казва:

– Пускам ви на свобода, защото не мога да гледам как насилват животни.

Преди да излезем на тротоара се обръщам и казвам:

– Съжалявам, че на тебе не ти отвориха.

Но онзи отвръща:

– Аз нямам желание, пък и не се бия вече.

След нас вратата се затваря и ние се озоваваме на тясната уличка. Наоколо къщите са тъмни, а нощта хладна. Много сме изтощени и ни се спи. Затова прехвръкваме в първото малко дворче и заспиваме под една стряха.

В ранни зори се събуждаме и обсъждаме положението. Но не можем да измислим план. В града живеят много хора, които ще ни хванат лесно. Късметът е на наша страна. Като се развиделява, долита гълъбът Санди.

– Разбрах от младите гъсоци във вашия птичи двор, че са ви откраднали за бой с петли. Добре, че зная къде се намира сградата, където ги провеждат тези незаконни боеве. Сега ще ме следвате през дворовете и през тихите улички, докато излезем на пътя. Оттам нататък сами ще се оправяте, защото днес има празник на площада и всички гълъби трябва да сме там.

Скоро, благодарение на Санди, се озоваваме на шосето към нашето село. Сбогуваме се и поемаме по полето встрани, иначе ще ни смачкат колите, които профучават с голяма скорост.

 

Но сме гладни и се оглеждаме за нещо, което може да се кълве и гълта. Забелязваме навътре в нивите някакви постройки и решаваме да се отбием. През повечето време прехвърчаме, за да стане по-бързо, но слънцето вече е високо в небето, когато достигаме целта. Заварваме едно вързано за дървената ограда магаре.

– Добър ден, магаре, гладни сме, дали ще има нещичко от вашата храна и за нас?

– Вие пък какво правите тук? Не съм чувал за птицеферма наблизо.

– Дълго е за разправяне, но трябва да стигнем до нашето село.

Магарето започва да реве, изглежда се смее, но ние изхвърчаваме настрани, сепнати от гръмогласието му.

Пернат се чувства длъжен да му разкаже за патилата ни. Аз слушам разсеяно и забелязвам в яслата бял кон, който си подава главата навън. Конят започва да цвили високомерно, а грозният ни нов приятел казва:

– Ако ме развържете, мога да ви откарам до селото ви. Ще се качите на гърба ми.

Аз веднага хвръквам върху неговия гръб и установявам, че не е зле.

Но тогава от яхъра излиза белият кон и се приближава:

– Аз съм много по-бърз от Хитран, така че си предлагам услугите да ви заведа от точка А до точка Б.

Разбираме, че магарето се казва Хитран и не проумяваме защо белият жребец е отвързан.

Хвръквам от гърба на Хитран на високия стобор и възразявам:

– Вие, господин кон сте отвързан, свободен така да се каже, което значи, че няма да напуснете без разрешение този обор. А нашият нов приятел е здраво завързан, значи има своеволен дух и би изпълнил обещанието си.

– Аз съм породист жребец и не мога да търпя неуважение! – заявява белият горделивец и се връща на яслата си.

А ние с брат ми се настаняваме в една копаня, където има много ечемик и се наяждаме до насита. След това се заемаме да изкълвем въжето, което ограничава Хитран, освобождаваме го, качваме се на гърба му и той хвърля радостни къчове, потегляйки към нашето селище.

Магарето разсъждава на глас:

– Свободните се страхуват да не загубят свободата си и рядко пристъпват границите.

Есенното слънце грее приятно, ние лягаме върху гърба на Хитран и се чувстваме най-после в безопасност. Но скоро ожадняваме. За късмет се приближаваме към някакъв двор и самотна къща в него. Там вероятно ще намерим вода, така че се отбиваме да пием. Оказва се, че е краварник, но в момента кравите са изведени на паша, само една стара кранта лежи в двора и преживя.

– Добър ден, бабо! – поздравяваме вежливо с брат ми, хвръквайки към стобора.

– Вие петлите сте много надути смешници – обажда се кравата и от муцуната ѝ текат лиги. – Каква баба мога да ви бъда аз, като съм живяла само четири години.

Ние не сме ходили на училище и не знаем какво e година, затова премълчаваме, но Хитран започва да реве силно, а ние знаем, че това е смехът му.

Коритата с вода са на удобно място, а мързеливата крава въобще не става и повече не ни обръща внимание. След като всички пием до насита, аз дори успявам да си извадя едно червейче от земята и с брат ми се скарваме за него, като го дърпаме и кълвем. Още малко да се сбием, но изневиделица се появява човек с тояга и ни погва. Едва след като се отдалечаваме от краварника, успяваме да достигнем нашето превозно средство. Магарето ни изчаква да се качим на гърба му и ние сме отново на път.

– Господин Хитран, много се отдалечихме от шосето, да не объркаме пътя? – питам разтревожен.

– Няма страшно.

Досещам се, че той бяга от стопанина си и се бои, че край шосето ще го забележат. На нас досега никой не ни обръща внимание. Това ме устройва, но Пернат не е на това мнение:

– Как може хората да са толкова гадни! На едно грозно дългоухо магаре да обръщат внимание, а нас, красивите млади петли, да не ни забелязват.

– Какво имаш предвид? – опитвам се да загладя нещата, но твърде късно.

Хитран изпада в ярост, хвърля къчове и се върти, а ние изпаднали от гърба му презглава бягаме далече от него. Магарето реве и ни пъди:

– Марш, неблагодарници, аз рискувам живота си заради вас, а вие ще ме наричате «грозно магаре»! Изядох две тояги по гърба, а вие смятате това за внимание, ако беше ви ударил вас, сега щеше да сте в тенджерата му за вечеря!

Няма как да му обясня, че аз не съм го обидил. Но в момента той е толкова грозен, че не мога да си изкривя душата и да го успокоя, че го намирам красив. А добричък въобще не е! Но за съжаление ни беше много полезен, а сега го гледаме как се връща назад, вероятно към яслата с белия кон.

Хитран се загубва от погледите ни, а ние се опитваме прехвърчайки от време на време да се доближим до пътя, където минават коли. Страхуваме се да не се изгубим. Добре, че наоколо е все голо поле, че лесно се ориентираме.

Когато започва да се смрачава, достигаме до малка горичка. Навлизаме в нея, но се досещаме, че опасната лисица може би нощем броди тук и затова се качваме на клоните на едно широко дърво, на което все още има оранжеви листа и се готвим да преспим скрити между тях. Ние, петлите си лягаме рано, защото сутрин още по тъмно трябва да кукуригаме и да събуждаме останалите живи твари.

– Не исках да обидя Хитран, стана неволно! – заоправдава се брат ми, сетил се за злополучното ни приятелство с магарето.

– Зная, ти първо действаш, а след това мислиш.

– Никой не иска да чува истината за себе си.

– Не съм сигурен, че между магаретата го намират грозен – примирително възразявам, като гледам да не го предизвиквам, че вече се стъмнява и ми се спи.

– Красотата си е красота за всички, няма магарета, няма крави, няма петли. Всички имаме очи.

Повече не се обаждам. Но си мисля, че ако не съм красив, брат ми ще се отрече от мене.

Малко преди съмване не му разрешавам да се надига и да кукурига. Не го правя и аз. Чуваме шум от криле, съвсем лек, сякаш борът срещу нашето дърво се поклаща. Сепваме се от кацането на една сова на съседния клон. Тя застава с гръб към нас, но си завърта главата на обратно. Очите ѝ светят като фарове.

– Вие, домашни кокошки, какво правите в моята гора!

– Ние сме само за една нощ тука – бързам да изпреваря Пернат, да не сгафи пак.

– Имате късмет, че тази нощ лисицата върлува в селото, иначе както не виждате нощем и на толкова нисък клон, щеше да си направи пиршество с вас.

– Искаме да се върнем в нашето село, далече ли е оттука?

Но не получавам отговор, защото совата рязко се стрелва надолу и скоро в човката ѝ се оказва една малка мишка. Гледаме как тихо лети и я изгубваме от поглед. После заспиваме и се събуждаме на разсъмване, от пукот и трясък. Оказва се, че малка катеричка чупи орехи със зъби. Разперваме криле, протягаме се, навирваме гребени и огласяваме горичката със звънките си гласове.

Катеричката се разпищява, после разбира кои сме и се провиква:

– Два петела са дохвърчали чак до ореховата гора!

 

Сещаме се, че край нашето село има орехова горичка, поне сме чували за такава. Слизаме от дървото и се чудим накъде да тръгнем. Дотърчава някакъв любопитен заек и се повдига на два крака.

– Вие май сте избягали от дръвника – заекът говори тихо и се оглежда.

– Нещо такова, как можем да стигнем до селото? Можеш ли да ни упътиш? – питам също така тихо и бавно.

– Да, тръгвайте след мене!

В това време се обажда катеричката, която се е изкачила на върха на бора:

– Виждам по коларския път две каруци, сигурно днес ще берат орехи.

 

Заекът хуква навътре по пътеката, но ние не можем да го достигнем. Известно време се лутаме между дърветата, когато се озоваваме пред две конски каруци и докато се усетим, сме заловени и краката ни са вързани. Но отчаянието ни трае само кратко. Появява се нашият стопанин.

– Това са моите петли от новата порода виандот, купих си заплодени яйца и смятам да ги развъдя. Но ми ги откраднаха – обяснява на другите хора, взема ни от чуждата каруца и ни слага внимателно в неговата. – Браво, юнаците ми, избягали сте от крадците. Добре, че не сте попаднали на лисицата.

 

Когато се връщаме в стопанския двор, по-точно в оградената част за птици, ни посрещат с овации. Даже старата пуйка, госпожа Важна ни посреща топло. Съобщава ни, че от другата седмица ще трябва да ходим на училище заедно с другите подрастващи пернати създания.

Само старият петел Рот не ни се радва. Но вече не ни напада и не ни кълве. Установяваме, че са останали младите ярки, но младите кафяви петли ги няма. Гъсоците като стари приятели ни обясняват, че стопанинът ги продал. А ние им разказваме как сме се били с други петли и какви митарства сме изкарали.

 

Тръгваме на училище, но по-скоро въдворяваме ред и ставаме нещо като помощник учители, защото сме доста едри и силни.

Имаше едно сладко коте през пролетта, което дружеше с патиците и малките патета. Оказа се, че Рот го пазел от нападки и то се привързало към него. В момента пораснало като нас, представлява голям и опасен котарак на име Дундьо. Той много често започва да ни напада с цел да проскубе опашките ни. Ние хвръкваме на стобора, но да се оглеждаме непрекъснато никак не ни харесва. Добре, че стопаните пускат нощем кучето свободно и то пази, защото нощем ние сме доста беззащитни, а котките виждат добре и цяла нощ ловуват за мишки.

Другото, което много ни учудва е поведението на кокошките и младите ярки. Те са много любезни с нас. Затова веднага ни съобщават, че петелът-господар Рот поискал от котарака Дундьо да ни оскубе напълно опашките.

Събираме се с Пернат да обсъдим положението. Когато котаракът влиза в птичия двор, ние веднага го нападаме. Той е изключително пъргав и успяваме да го клъвнем само няколко пъти преди да избяга, но се надяваме да му държи влага. Дундьо е много коварен. Пред стопанката само мърка, преструва се на кротко и възпитано същество.

– Щом старият петел си е намерил приятел, трябва да го сторим и ние – предлагам и брат ми се съгласява.

Днес стопанинът и стопанката заминават с каруцата в ореховата гора да берат орехи и ние веднага се заемаме да обходим всички обори, ясли, градини, съседи, за да се ориентираме напълно.

Установяваме, че в съседство живее стара жена и пуска кучето си денем и нощем свободно. Кучето се казва Шаро и е много любезно. То също не обича котарака Дундьо. Без причина. Намира го за грозно и нахално същество. Ние се споглеждаме с Пернат, по всеобщо мнение котаракът е красавец, но не спорим. Шаро споделя, че неговата стопанка е самотна жена и има малко стопанство. Петелът на нейните кокошки окуцял и тя искала да го смени.

Прибираме се в нашия птичи двор и намираме стария Рот.

– Хей, Рот, вече сме по-едри от тебе и по-силни. – казва гордо Пернат.

– Е, и? Но сте глупаци!

Едва възпирам брат си да го нападне.

– Слушай, Рот! – започвам спокойно. – Ти просто си стар, ние също ако имаме късмет ще остареем като теб. Сигурно се страхуваш да не станеш на яхния в кухнята на стопаните. Ние от уважение към теб, ти предлагаме да хвръкнеш и да отидеш при кокошките на старата съседка. Тя няма петел и не може да си намери. Няколко пъти като го направиш, нашата стопанка ще се сети да те подари на старата жена, хем ти ще си караш спокойно старините, хем ние ще се разположим на спокойствие в нашия птичи двор.

Трябва да отбележа, че Пернат не ме прекъсва, Рот също.

– Може пък нашите стопани да ме оставят. – обажда се старият петел, доскорошен господар на кокошките. – Тази година се удвоиха кокошките, пораснаха много ярки, ще има нужда от три петела.

Пернат продължава да мълчи, но зная какво мисли. Аз просто изричам мислите му на глас:

– Слушай, Рот, ние сме много силни поотделно с брат ми, а заедно сме непобедими. Знаем за твоята договорка с Дундьо. Ако котаракът още веднъж ни нападне, аз лично ще се бия с теб! Надявам се, че осъзнаваш какво те очаква.

Отдалечаваме се.

Младият котарак повече не ни безпокои.

Скоро в птичия двор се разчува, че петелът Рот е подарен на комшийката и даже кучето ѝ Шаро разказало на нашето куче, че останал доброволно там. Разбира се, след няколко дни всички забравят Рот, защото ние с брат ми сме красиви и силни господари на кокошето

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *