РУСАЛКАТА МЕЙДА

РУСАЛКАТА МЕЙДА

Стана Апостолова

Имало едно време едно миловидно и добро момиченце, от всички наричано Сладурка. Живеела на село с баба си в крайна къща до гората. Майката и бащата на детето били златари и работели в кралския двор на богат и капризен крал. Рядко се връщали у дома.

Един летен ден Сладурка играела на двора и си пеела. Мярнал се заек наблизо, после изскокнала сърна, но бързо се върнала в гората. Жужали пчели, свирукали птици. Обхванало я любопитство. Подгонила една пъстра пеперуда и постепенно се озовала в гората. Видяла горски път. Тръгнала по него да види къде ще я отведе. Вървяла, вървяла и постепенно дърветата свършили и се озовала сред обширно поле. Ширнала се равна нива, а през нея минавал каруцарски път. Надявала се да срещне хора, да ѝ кажат къде се е озовала. Дълго вървяла по пътя и накрая се намерила на морския бряг. Баба ѝ обещавала да я заведе да види морето и надълго и нашироко обяснявала на внучката си как разплисква вълните си по пясъчните ивици, колко е огромно и колко опасно може да бъде. Сладурка познала морето и се зарадвала много, че най-после го вижда. То стигало чак до хоризонта, но кораби не се забелязвали, а мама и татко казвали, че кралят-господар притежавал безброй платноходи и побеждавал винаги враговете си. А на своите васали подарявал златни ветроходни корабчета, колкото един човешки юмрук, като украшение.

Сладурка се вгледала във вълните и съзряла някакво чудно създание. Било голямо колкото човек, но имало опашка на риба и на дланите на ръцете си ципи. Плувало и под вода и над водата.

– Здравей, ти можеш ли да чуваш? – попитала малката.

– Да, аз съм русалка, ние живеем на дъното на морето в пещери.

– Как се казваш?

– Мейда, а ти коя си? Аа, разбрах, викат ти Сладурка!

– Но аз не съм казала още нищо! – възкликнало с любопитство момичето.

– Не е нужно да казваш, достатъчно е да си го помислиш и аз го чувам! Не трябваше да ме виждаш, ние сме водни хора и не желаем сухоземните като тебе да знаят за нас.

– Защо!

– Защото сухоземните хора са станали много различни от нас, убиват себеподобните си, убиват живи същества, без да са гладни.

– Вие не убивате ли?

– Само риба за храна. Или акули, за да се защитим. Ела, влез във водата да те прегърна, наистина си много сладка и добра, съвсем заслужено те наричат Сладурка.

– Не искам да ме прегръщаш!

– А не си ли любопитна да ме пипнеш. Рядко някой човек има такава възможност.

– Любопитна съм, но мама ми казва, че с непознати не бива да се разговаря дори! Мейда, ти докосвала ли си човек като мене?

Русалката кимнала утвърдително, но преди Сладурка да я попита какво се е случило с този човек, тя внезапно се сепнала и заплувала навътре в морето.

Едва след известно време малкото любознателно момиче разбрало какво е уплашило Мейда. Видяло, че по коларския път се задава каруца, теглена от два коня. На капрата седял мъж с камшик, а в колата две деца и жена. Заговорили се. Като разбрали откъде е дошла Сладурка, те я взели със себе си, защото пътували тъкмо към нейното село. Оставили я близо до крайната къща, където баба ѝ още месела хляб и шетала и така и не разбрала, че внучката ѝ се скита сама в гората и е стигнала даже до морето.

„Бабо, живеят ли хора с опашки като риба в морето?” – запитало малкото сладко момиче.

„Да, наричат ги русалки, но никой не ги е виждал. Носят се легенди, че са много опасни за мореплавателите. Но според мене са измислица, фантазии на моряците.”

„Защо са опасни?”

„Защото завличали хората на дъното на морето.”

„Но защо да го правят, ние живеем на земята?”

„Хората сме много любопитни, а любопитството може да бъде и лошо нещо!” – възкликнала бабата.

„Как така, бабо! Нали всеки трябва да се интересува, за да се научи на много неща.”

„Любознателност и любопитство не са едно и също, мило дете. Първото е необходимо, за да се учим от опита на другите и да натрупваме умения, а второто носи знания, но също и риск… Една пословица гласи: Любопитството убива котката.”

Много дни след това Сладурка мислила за русалката Мейда. И за своите тайни, които не споделяла с никого. Но най-вече за любопитството. Защо убива котката.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *