Ако се използват думите на големия български поет Любомир Левчев: ”Словесното изкуство е винаги изповед – пред Бога, но знаеш, че ще подслушва и попът. Богът е читателят, а попът – вечният критик.”
Това резюме на романа “Съвпадения” е от позицията на читателя критик.
Има два вида автори – единият е изповедният, винаги чувствата на автора се вплитат в повествованието, най-лесно му вярваме, а вторият вид е от тези, които пишат под надслов: “Не мисли за себе си!”. В историите, които разказват не личи отношението на автора, протагонистът има слабости, антагонистът си има своите основания и мотивите му не са чужди на читателя. Тук авторът е точно от тези последните в ролята на наблюдателя, който по откъслечни, “подслушани” разговори, описвайки персонажа само с най-очебийните външни черти, ни внушава, че сме виждали вече такъв натюрел, че можем да поемем наблюдението и да го доразвием.
Писането на романи е продукт на много натрупвания в живота, на преживявания, знания и опит. И вездесъщата фантазия. Защото тя е в основата на всяко сътворяване, а в дългото повествование има цял един нов свят, колкото и реалистичен и познат да ни изглежда.
В романа “Съвпадения” няма романтика, нито поетични изблици, нито натрапена авторова мъдрост. Това четиво е за повратите в съдбата, за деградацията на семейните ценности, които са залегнали дълбоко в колективното несъзнавано на българската родова памет. За неустановеното място на жената в семейството и обществото, за загубата на идентичност, което е истинската катастрофа на съвремието.
Пикасо е казвал, че магията на изкуството е стопроцентова истина и двестапроцентова измислица.
В този роман има двестапроцентова измислица, защото винаги в сюжета съществуват множество елементи на изненадата и сто процента истинност, защото фрагментите от сюжета са описание на нелицеприятни реалии от съвремието. Героите в романа са неподражаеми със своята простота и човешка непосредственост, но същевременно ни докарват до прословутия “съспенс” – съпреживяваме, убедили се в неочакваните решения на героите и следим с интерес как се развива действието. Продължаваме да се чудим защо някой от тримата приятели от ученическите години, поддържали своето приятелство толкова дълго, постъпва по един или друг начин.
Особено отчетливо се чувства “алюзията”, тънкия намек, загатването, предусещането, че нещо такова сме преживели и ние в нашия живот. Аналогията с реалния живот ни води до резонанс с емоциите на съответния литературен герой.
Силата на човешките мисли се определя от чувствата и обратно – силата на чувствата се определя от мислите. Ние сме в състояние да контролираме мислите си, само така може да настъпи хармония помежду им. От това зависят нашите решения.
Своите мисли успява винаги да овладее Ивайло Ванков, управителят на мебелна фабрика в Бургас. Но дали всеки читател би се съгласил с решенията му, безкомпромисни и някак прекалено праволинейни.
Треньорът на юношеския отбор Красимир Пейчинов е красив, силен, здрав, но необяснимо лесно е изоставил сигурна кариера и се е прибрал в родния град. Щастието на тялото зависи от природата, мястото, хората, обществото и от собствените грижи към него. Точно чувствителността ни помага за адаптация към всички тези фактори, които не можем да променим. Но адаптивен ли е мускулестият бивш футболист? Оказва се роб на своята единствена, страстна, забранена любов.
Офталмологът д-р Григор Вартанян е като че ли представителна извадка на лекарската каста в нашето съвремие. Неговото семейство е странно, тайните и лъжите са в основата на сложните им взаимоотношения. Но когато неговата биологична майка изчезва, докторът се срива, известният цинизъм в отношението му към света се стопява и той посвещава живота си на нейното издирване.
Освен деструктивизмът в основата на феминизма, разглеждан на елементарната плоскост на равенството на половете, романът се занимава и с възмездието. Ние си спомняме за собствените си грехове и уплашени, не смеем да се съгласим, че романът е една снимка на нашето съвременно общество.
Моментната снимка на нашето съвремие в романа не ни харесва.
Можем да разглеждаме книгата като метафора на обществените отношения. Защото романът “Съвпадения” пренася отрязък от съвремието по спиралата на времето. Нашето огорчение е като огледало, в което не смеем да се огледаме.
